България изпадна в поредния пристъп на истерия - този път на тема цени. Тя обаче е пресилена: поскъпване на всичко или няма да има, или малцина ще го усетят, твърди в коментара си Ясен Бояджиев.

Сигналът, както винаги, дадоха медиите: „Шоково поскъпване - първо на природния газ, после на всичко останало!“; „Насъщният скача!“; „Народът скочи срещу поскъпването!“.

Последваха протести, макар и доста рехави: "Хората изнемогват, няма какво да ядат!“; „Оставка!“. Веднага се включи омбудсманът-"герой": „Необосновани увеличения без аргументи! В интерес на дружествата, а не на гражданите!“.

Търговска верига мами с различни цени 

 

ЕК: Сайтовете за сравняване на цени за пътуване заблуждават 

 

Яйцата няма да поскъпват за Великден

 

Накрая като една скочиха партиите – и бъдещите управляващи, и бъдещата опозиция: „Абсолютно неприемливо увеличение, капан пред бъдещото правителство!“; „Незабавно да се отмени!“.

Проблемът е друг

Поскъпване на стока, например на природния газ, наведнъж с цели 30%, разбира се, не е шега работа. И все пак цялата шумотевица е малко попресилена – особено като се има предвид, че в предишните 2-3 години цената на газа падна 2,5 пъти, но тогава никой не каза нищо.

„Поскъпване на всичко“ едва ли ще има, защото конкуренцията няма да го позволи. А и да има, малцина ще го усетят. За масовия потребител на масовите стоки няма да има никакъв шок.

Донякъде изключение са потребителите на парно, но с уговорки. Първо, като предварителна компенсация поскъпването им бе спестено през изтеклия отоплителен сезон. Второ, новите цени ще се усетят чак през следващата зима. И трето, може и да не се усетят, защото дотогава е възможно и вероятно (заради предстоящото, извоювано от ЕС, предоговаряне на условията по договора с „Газпром“) тези цени да се променят надолу.

Разбира се, съществува категорията на тъй наречените енергийно бедни, които при всички случаи трябва да бъдат идентифицирани и подпомагани. Механизмът за това (който донякъде съществува) е въпрос на социалната, а не на енергийната и икономическата политика. Тъй че тази категория е извън обсега на този анализ.

Всъщност, най-засегнати са големите индустриални потребители на газ, които вече плащат новата цена на газа. Много показателно е обаче, че тяхната реакция е сравнително най-умерена и реалистична. Защото те знаят, че поскъпването е не само обосновано, но и неизбежно - понеже по силата на договора с „Газпром“ засега цената на природния газ се определя по формула, в която влизат международните цени на суровия петрол и на определени петролни продукти, както и курса на долара. Тоест, цената зависи от международната пазарна конюнктура, която от есента на миналата година се промени в неблагоприятна за нас посока. Затова българските индустриалци не протестират срещу самото повишение, а срещу двукратното му отлагане, заради което се натрупаха въпросните 30%.

За тях, както и за цялото общество, истинският проблем е не международната конюнктура, а несъобразяването с нея, не пазарът, а липсата на достатъчно пазар. А отговорността за този проблем е на политиците - същите, които сега плачат за „абсолютно неприемливото увеличение“ и искат отмяната му, всъщност са виновни за него. Ето защо:

Заблудата за „добрите политици“

По принцип политиците се борят за гласовете на избирателите. А понеже никой избирател не обича да плаща повече, политиците винаги се опитват да се представят като отговорни за пониженията и никога – за повишенията на цените.

Освен това обаче има и една специална категория избиратели (съвсем не е задължително да са бедни), които, неизкушени от същността и действието на пазарните механизми, си мислят, че нещата трябва да струват толкова, колкото те могат или искат да плащат, че „дружествата“ (особено когато става дума за неща като тока, парното и водата) могат и са длъжни да работят на загуба, „на мускули“. И са убедени, че цените се определят от политиците – съответно „добрите“ политици се грижат за народа“ и не вдигат цените (за разлика от лошите).

Голяма част от политиците пък си мислят, че тази категория избиратели е толкова голяма, че гласовете ѝ са решаващи за спечелване на властта. Затова всячески се опитват да ѝ се харесат, да не я дразнят и да изглеждат от „добрите“. Като се правят на ударени, сякаш нямат нищо общо (както сега с газа), и като се намесват активно за заобикаляне на пазарните реалности.

Ценови еквилибристики и страх от реформи

А за поскъпване на газа, парното и тока моментът е винаги неподходящ – или иде зима, или избори, или и двете. Така е ставало многократно през годините, така стана и миналата есен.

Регулаторът, определящ цените, по закон е (и в настоящия си състав наистина се стреми да бъде) независим, но е подложен на такъв натиск (и от избирателите, и от политиците), че в две последователни тримесечия (преди президентските и преди парламентарните избори) изкуствено задържа цената на газа - за да пощади домакинствата с парно, чиято цена не бе пипана цяла година. Така доставчикът му натрупа 40 милиона загуби и накрая се стигна до днешния 30-процентен шок за индустрията.

По същата логика години наред различни правителства вечно отлагаха реформите на енергийните пазари. Дори и най-„дребните“ – за да могат потребителите да прогнозират разходите си, цената на газа да следва автоматично промените във формулата, а не да зависи от нечие усмотрение.

Да не говорим за по-сложните реформи – бизнесът да плаща за ток по-малко от домакинствата, както е в цял свят, а не обратното; да бъде преодоляно кръстосаното субсидиране в сектора; най-после да бъде завършена либерализацията на газовия и на електроенергийния пазар, която в голяма степен си остава само на хартия.

За да има повече конкуренция на производители, доставчици и търговци, различни тарифи според потреблението и обективни цени, отразяващи реалните разходи. И да бъде сложен край на съпътстващите държавната намеса далавери, плод на политическо връзкарство и корупция.

Последиците

Преплетените и взаимно подсилващи се популистки заблуди и страх от реформи имат тежки последици не само за енергетиката, а за цялата икономика  – загуби и задлъжнялост, липса на инвестиции, ниска ефективност и конкурентоспособност, слаб растеж, ниски доходи...

Докато се правят на „добри“, политиците в действителност причиняват само злини на избирателите си.