Любима тема за представителите на работодателските организации в България в последно време е зависимостта между динамиката на производителността на труда (ПТ) спрямо ръста на работните заплати. За това има основание.

Според статистиката в 2015 г. средната работна заплата се е увеличила 2 пъти спрямо 2007 г., а реалната заплата (с отчитане на натрупаната инфлация в този период) – с 61 %. Това е наистина сериозен ръст, който ни прави рекордьори в рамките на ЕС.

Казаното остава вярно, даже и при известна редукция на числата, ако се вземе под внимание признавания както от наши, така и от експертите на Евростат факт, че в този ръст има и елементи на статистически ефект. Следователно, в посочения по-горе индекс на номиналната заплата има известна „фуга”, която трябва да се има предвид при изводите от анализа. Ние обаче ще работим с данните на НСИ.

За същият осемгодишен период ПТ се повишава с 16.5 %, което говори за малко над 3 пъти по-висок средногодишен темп в ръста на реалната заплата, в сравнение с ПТ (6.1 % към 1.9 %).

Сама по себе си това е много голяма разлика. Прибързаният извод само въз основа на тези неща, без да се вземат предвид каквито и да е други факти, логично би бил – това е неблагоприятна за икономиката тенденция в сравнителната динамика на двата показателя. Именно на тази основа се градят всички страховити сценарии за декапитализация на българската икономика, поради „изяждането” на средствата за развитие от растящите разходи за труд.

Това трикратно изпреварване на реалната заплата пред производителността, обаче се представя по съвсем друг начин, когато бъде разгледано в рамката на развитие на българската икономика, ПТ и работната заплата за периода от 27 години преход. В такъв дълговременен икономически контекст факти като обсъжданите получават своето обяснение.

Каролев: Защо в Румъния вдигат заплати, а в България не 

 

БГ шивачки със заплати като в Китай 

 

Хасковски регион е на опашката по заплати

 

За определяне динамиката на БВП, ПТ, инфлацията, номиналната и реалната заплата, БВП на човек в периода 1989 – 2015 г. използвам статистическа информация от НСИ и Евростат.

Каква е картината за последните 26 години?

Брутният вътрешен продукт (БВП) се увеличава с 20 % по съпоставими цени (това се приема като индикатор за ръста на икономиката), БВП на човек – с 48 %, ПТ – с 39 %, а средната реална работна заплата е само 86 % от нивото на 1989 г. (длъжен съм да отбележа, че редица автори представят още по-неблагоприятна динамика на реалната работна заплата).

От тези числа следва, че ПТ изпреварва реалната заплата с 60 %. Както виждаме, получава се коренно различна картина в рамките на периода на изграждане на капиталистическата пазарна икономика. Необходимо е да се има предвид, че до 2007 г. изоставането на реалната заплата от ПТ е драстично – значително над 2 пъти. Изпреварващият ръст на реалната заплата след това само частично коригира това голямо изоставане.

Факторът, който предизвика през последните 10 години рязко изпреварващия ръст на работната заплата в сравнение с ПТ е нарастващия недостиг на работна ръка, особено за редица професионални и квалификационни групи, с висше и специално образование. Не една е причината за този недостиг, но безспорно решаваща роля изигра и продължава да играе за някои сектори, емиграцията на над 1 млн. души, голямата част от които хора с квалификация.

Пазарът на труда наложи своите решения – повишаване на заплатите. Бизнесът трябваше да ги приеме пред риска да оголи производството и да предизвика още по-голяма емиграция. В цялата тази работа няма никакви сантименти – свидетели сме на голямата съпротива в частност, срещу увеличаването на минималната заплата, както и срещу това изобщо да има регламентирано минимално заплащане на труда (а такова има в едни от най-либералните държави).

Българският бизнес дълго време не искаше да признае голямото изоставане на реалната заплата от ПТ. Продължаваме да бъдем страната с най-несправедливо заплащане на труда в ЕС – с оглед на достигнатото ниво на ПТ, на БВП на човек.

В годините на прехода е наложен такъв модел на първично разпредение на националния доход между капитала и труда, при който в България за единица съпоставима ПТ, за единица съпоставим резултат се заплащата почти 2 пъти по-малко, отколкото средно в Еврозоната.

Удивидително е как в съпротивата срещу каквито и да е усилия за постигане на по-голяма социална справедливост и по-конкретно – за по-справедливо заплащане на труда при достигната национална производителност, водещи фактори на работодателски организации направо си служат с неистини – с неверни данни. Например, изпълнителният председател на БСК се опитва да докаже, че заплащането на труда у нас съответства на създавания в България БВП на глава от населението, който бил само около 1/5 от средния за ЕС (2014 г.).

Пълна неистина – според Евростат този показател за България е 46 % (по ППС – всякакви други сравнения са некоректни). По подобен начин се подхожда и от председателя на АИКБ в дискусията за ПТ и работните заплати. Според него излиза, че към 2013 г. ПТ в България е била едва 15 % от средната за ЕС. За тези хора няма статистика. Според Евростат във въпросната година страната има 43% от средната за ЕС ПТ. Това са случаи на очевидна манипулация.

Очертаната по-горе картина на несправедливо и драстично орязване на заплащането на труда, спрямо икономическия растеж определя България като страната в ЕС с най-ниска социализация на резултатите от икономическото развитие.

Бащата на германското икономическо чудо и един от архитектите на социалната пазарна икономика, Лудвидг Ерхард, разглеждаше като едно от важните условия за успешното развитие на страната социализацията на прогреса и печалбата – работниците и служителите трябва да получават изцяло своята част от повишаващата се производителност.

Подобни социални отношения пораждат една масова покупателна сила, обхващаща широките слоеве на населението. Всичко това е част от философията и практиката на немския модел на социална пазарна икономика.

Струва си българският бизнес и политиците да се замислят върху тези въпроси. Условията, макар и бавно се променят и българските фирми ще трябва да престанат да залагат в борбата за конкрурентоспособност и увеличаване на печалбата, предимно на ниските заплати, а не на инвестициите – технологични, в структурата и организацията на производството.

Засега сме на опашката по иновации и норма на инвестиции към БВП в групата на страните, догонващи средните показатели на ЕС.

И накрая, няколко думи за налаганата от управляващите и пригласящата им по-голяма част от медиите фалшива представа, че доходите нарастват, но българите предпочитат да спестяват, а не да потребяват и така стопират темповете на растеж.

Какво се крие зад тази повърхностна картина на предпочитащия да спестява, а не да потребява българин?

Първо, по-енергичният ръст на заплатите тръгна от много ниско ниво – от 165 евро през 2005 г., което е 15 пъти по-малко от средната заплата в ЕС и 18 пъти в Еврозоната към него момент. В същата тази година България има 37 % от средния за ЕС БВП на човек, а от този на Еврозоната – 33 %.

Драстична разлика, затова и реалната заплата във 2005 г. е едва 50 % от нивото от 1989 г. Второ, доходите растат, но статистиката сочи и сериозен ръст на социалната диференциация – все по-голяма част от прираста на дохода се оказва в групата на 15 – 20 % от населението. Това не е „масовата покупателна сила”, за която говори Л. Ерхард. Продукт на това развитие е и нарастващата маса от хора в бедност и застрашени от изпадане в бедност, стотиците хиляди работещи бедни.

Трето, спестяват, според статистиката, около 25 % от домакинствата. И както показва структурата на депозитите, само 5.3 % от депозитните сметки генерират около 90 % от прираста на спестяванията. Това са хората, които и много спестяват и много потребяват.

Четвърто, продажбите в търговията на дребно (дефлирани) започват да се свиват след 2008 г. и нивото на докризисната година се достига след 2015 г.. Свиват се и продажбите на хранителни стоки. По темп на свиване на продажбите в продължение на 4 години България е рекордьор в ЕС.

В основата на този процес са именно онези 75 % от домакинствата, които не спестяват. А според налаганото клише излиза, че милиони хора са решили да влошават, даже храненето на семействата си, за да могат да спестяват. Това са пълни глупости.

Изводът е: заплатите догонват нивото, което трябва да имат при достигнатата национална ПТ.

От темпът на този процес в голяма степен ще зависи и успеха на политиките за подготовка и задържане в страната на квалифицирани кадри със специално и висше образование, намаляване на емиграцията и преодоляване на растящия недостиг от такива кадри.