Може и да ви е хрумвало, сега вече го твърдят и учените: въглеродните емисии от разрасналата се човешка дейност, които затоплят климата на планетата с помощта на парниковия ефект, всъщност може би ще ни спасят от следващата Ледена епоха.

Според група учени под ръководството на д-р Люк Скинър от Университета в Кеймбридж, в един момент в следващите 1 500 години – кога точно никой не може да каже – ледовете би трябвало отново да настъпят. Показват го моделите, отчитащи геометрията на земната орбита.

Но в статия, публикувана в авторитетното списание Nature Geoscience, Скинър твърди, че няма да има ново заледяване, тъй като концентрацията на въглероден двуокис е станала твърде висока.

Последната Ледена епоха на Земята завърши преди 11 500 години и краят й постави началото на безпрецедентната експанзия на човешкия вид. С индустриалната революция нивото на CO2 в атмосферата рязко нарасна и сега вече надхвърля 390 части на милион обем /ppm/.

Според екипа на д-р Скинър, докато концентрацията на въглеродния двуокис в атмосферата не спадне под 240 ppm, следващото заледяване не може да започне. И дори незабавно да спрем да емитираме CO2, настоящите концентрации са толкова високи, че не се вижда кога може да има условия за нова Ледена епоха.

Други научни изследвания установиха – посочва екологичен кореспондент на BBC – че дори емисиите от човешката икономика да спрат незабавно, още поне 1000 години концентрацията на въглероден двуокис в атмосферата ще е повишена. Океанът вече е затоплен до степен, която ще доведе до чувствително топене на полярния лед и покачване на морските равнища.

Цикли от по 400 000 години

Основният фактор за прехода от ледникови периоди към междуледникови затопляния и обратно са вариациите в земната орбита. Те са известни като цикли на Миланкович, на името на сръбския учен Милутин Миланкович, който пръв описа този ефект през 1920 г.

Земната орбита около Слънцето се изменя леко и много бавно. Промените се дължат на нейните ексцентритет /изпъкналост/, наклон на оста и прецесия /промяна в наклона на оста/. Но как точно тези фактори влияят на климатичните цикли на Земята все още е неизвестно.

Сами по себе си тези промени не са достатъчни, за да доведат до 10 градуса по Целзий разлика между глобалните температури в ледникови и междуледникови периоди. Първоначалните малки промени се подсилват от множество други фактори, включително освобождаването на CO2 в атмосферата, след като затоплянето започне, както и абсорбирането на парниковия газ от океаните, когато ледът отново започне да се образува.

Всеки преходен период от топло в студено е различен от предишните, тъй като конкретната комбинация от орбитални фактори /и реакцията на самата планета/ не се повтаря изцяло. Това определя защо ледниковите и междуледниковите периоди не са с еднаква продължителност и интензивност. Но на всеки 400 000 години условията са много сходни.

Екипът на д-р Скинър е анализирал данните за земната орбита, както и скални проби от земното дъно. Установено е, че периодът преди 780 000 години, условно наречен Морска изотопна степен 19 с (MIS19c), силно наподобява сегашните условия.

За преход към Ледена епоха говори период, когато рязко се сменят топлите и студените периоди в северното и южното полукълбо. Учените вярват, че тази „люлка“ се дължи на смущения в глобалната циркулация на океанските течения.

Край на Ледените епохи

Ако аналогията с MIS19c е вярна, то в рамките на следващите около 1500 години трябва да започне нова ледникова епоха. Това ни чака, ако концентрациите на парникови газове бяха на естественото си равнище. Но те не са. Може би трябва да започнем да ценим повече въглеродния двуокис, който ще спре заледяването?

Професор Лорънс Майзък /Mysak/ от Монереал, Канада, се съгласява с общите изводи, изложени в статията. Климатологът Майзък е математик, физик и океанограф; известен е с трудовете си върху естествените климатични промени в Арктика. Той също е изучавал прехода между ледниковите и топлите междуледникови епохи.

„Те гледат 800 000 години назад. Това е двойно повече от цикъла от 400 хиляди години“ - посочва капацитетът за BBC. Според него, Скинър избира правилен времеви период, който ще помогне да се установи какво би се случило, ако го нямаше човешкия ефект.

Оценката на Майзък е, че 240 ppm CO2 може би са твърде ниска граница за задействане на ледниковите процеси; може би реалната стойност е с 20 или 30 ppm по-висока. Но дори да е така, не е ясно какво би могло да понижи концентрацията на CO2 толкова много. Поглъщането на въглероден двуокис от океаните изисква десетки хиляди години.

„Не мисля, че е реалистично да мислим, че следващият ледников период ще настъпи естествено“ - твърди професор Майзък.

Няма да замръзнем, но може да се изпържим

Противниците на идеята за ограничаване на емисиите въглероден двуокис с цел „предпазване на климата“ вече радостно цитират изследването на д-р Скинър. Те припомнят, че още през 1999 г. астрономите Фред Хойл и Чандра Викрамасинге твърдяха:

„Подновяването на условията от Ледниковата епоха ще направи неизползваеми големи части от най-важните райони за производство на храни в света – и така неминуемо ще доведе до измирането на съвременната човешка популация. Трябва да целим устойчив парников ефект, за да съхраним сегашния климат, който ни осигурява предимства. Това включва инжектиране на парникови газове в атмосферата“.

Коментарът на Скинър е, че е очаквал изследването му да се приеме по подобен начин. „Това е интересна философска дискусия – дали щяхме да сме по-добре в топъл свят, отколкото в леден? Вероятно щяхме. Но пропускаме момента, че там, където отиваме, няма да запазим настоящия топъл климат, а ще го загреем много повече – а да се добавя CO2 в топъл климат е много по-различно, отколкото да се добавя в студен“.

„Промяната на концентрацията на CO2 е безпрецедентна и ще има огромни последици, ако не се справим с това“.

Човечеството – инструмент на Земята?

Мислейки за всичко това, можем да отидем още една стъпка напред. Британският независим учен Джеймс Лавлок, който в края на 1960-те беше сред първите, които говореха за парников ефект и глобално затопляне, е авторът на теорията за Гея, която твърди, че животът на Земята в известен смисъл е един суперорганизъм.

Според Лавлок, биосферата на Земята реагира синхронизирано, за да поддържа условията на околната среда в устойчиво състояние. Животът слага спирачки на процесите, които променят химичния баланс на планетата – или ги ускорява при нужда; Земята действа като кибернетична машина.

Тази идея, която в началото беше приемана като налудничава, днес едва ли не е част от научния консенсус. Няма ли да се окаже в крайна сметка, че еволюционната интелигентност на биосферата намира върха си в човека, който с икономиката си й служи, за да предотврати поредния ледников период?

Дори да сме склонни да мислим по този успокояващ начин, 390 ppm е сякаш вече достатъчно.