Когато количествените улеснения, провеждани като монетарна политика от страна на централните банки по света, рано или късно доведат до търсения позитивен ефект за икономиката, ще блеснат най-ярко проблемите в така наречените валутни войни. Това е така защото стабилизирайки се, една икономика неминуемо води до повишаване благосъстоянието на потребителите в една страна, което прави така, че те започват да правят по-големи покупки и разходи. Този съвсем лесно предвидим ръст на потреблението логично ще доведе до увеличено търсене на продукти, произведени зад граница. И именно тогава, на точно тази права, някои страни ще имат по-голямо предимство пред другите, облягайки се на евтината си валута.

 

Това пише в анализ Саймън Евенет, който е професор по международна търговия в университета Сент Гален, в текст за авторитетния сайт за икономически изследвания VOX.

 

Разсъжденията на Евенет навяват представата за айсберг, като публиката се е вторачила само във върха му, докато същинските корени на проблема остават скрити под водите на незнанието. Соченето с пръст на Япония като най-виновна за припламването на войната между централните банки, съвсем не е оправдано и не води до разрешаване на ситуацията. За нея принос имат политиките на количествени улеснения в отделните държави, които не протичат успоредно с политики по стимулиране на вноса. Първите, засегнати от вземането на такива монетарни решения, са търговските партньори на дадената държава и именно това е посоката, по която вредата, нанесена на икономиката с обезценяването на валутата, се предава нататък по веригата, за да може сметката да бъде платена от някой друг.

 

В анализа си професор Евенет търси отговор на въпроса дали тези валутни войни можеше да бъдат избегнати. За да му отговори той се връща към последната съотносима с настоящата криза през 1930 година. Урокът, който икономистите смятат, че са научили от тогава, е че кризи от такъв магнитут изискват воденето на активна монетарна политика. Ето защо централните банки посегнаха да действат по този начин - със сваляне на основните лихви и с количествени улеснения.

 

Така, напомпвайки ликвидност в банковата система, централните банки демонстрираха активност в съживяването на местните икономики и се облегнаха  именно на това като оправдание. Но ефектът, който се получи, практически моментално се отразява на събитията отвъд граница, защото когато лихвените проценти се различават, това веднага се отразява на курсовете във валутната търговия и оказва обратен ефект върху търговските партньори на дадената държава. Именно тогава се появяват и обвиненията във водене на валутна война.

 

Ръцете на централните банки са чисти, защото те действат точно в рамките на дадените им мандати и нито на крачка встрани. Мотивите, че подкрепят местните икономики, с които легитимират действията си, също не могат да бъдат укорявани. Но знаейки, какъв е реалният ефект от тях, те са тези, които дадоха импулс за създаването на това напрежение между държавите.

 

През тази седмица след срещата на страните от Г-7 бе разпространено изявление, от което стана ясно, че според икономическите лидери на развитите държави случилото се не е следствие от зла умисъл. С други думи казано, след като централните банки не са целели да навредят някому, тогава какъв е проблемът?

 

Проблемът е, че те няма как да не са знаели, че при положение на относително добра ликвидност на капитала и във време, когато повечето големи и индустриализирани държави са установили някакви режими на валутна търговия, то тогава решенията на националната монетарна политика могат да се отразят върху номиналната стойност на валутите.

 

Анализът във VOX обръща внимание и на още нещо - на фактът, че критиките по отношение на политиките на централните банки не дават вид да са се отразили върху поведението им. Това показва, че те страните може да са решили, че търговските им партньори не биха посмели да отвърнат на удара или че не биха стигнали до там, че да налагат политически контрадействия като налагане на по-високи мита за вноса или някакъв вид местен протекционизъм. Това напомня на поведението на американските политици от 1971 година, когато е била популярна фразата "Доларът е наш, проблемите са ваши".

 

Не трябва да се забравя и че атаката е най-добрата форма на защита. Така че може да се помисли, че онези, които бият камбаната и сочат с пръст потенциалните виновници за разпалването на валутните войни, може би го правят просто, за да отклонят вниманието от собстветната им политика в това отношение. Нещо като димна завеса, спусната над провалила се домашна политика.